Задачата* (и тук ще се самопоздравя, за умело заобикаляне на изтърканата и грешна дума “проблем”) стана да се вкара горната идея в някаква достатъчно смислена рамка, понеже на мен безцелното мотане сред природа примерно ми е силно чуждо и непривично.

Така че “отидох в гората, разрових листата” (в случая горното чекмедже на нощното си шкафче) и “намерих картина на…” книжка за печати от 100-те обекта. (за която пък ще самопоздравя Илина отново и отново – това е един от по-добрите подаръци, които съм получавала :) ). Бяхме почнали да ги попълваме миналата година покрай екскурзията в Ловеч и Троян, така че всичко си пасна.

Съответно вече имаме план – да изграйндим печатите за всички обекти, които предполагат пътуване за по ден-два на достатъчно приятно място в милата рОдина.

И първата жертва на този коварен замисъл, роден в недрата на моя “мозък колкото планета” е Копривщица:

Организацията се падна на мен – трябваше да скаутна какво може да се види, как да се стигне до там, да взема отзиви и съвети и т.н. В петък час-два правих плейлист за пътуването, който да запълни 2-3 часа път. (Получи се 12 часа музика. Маааалко повечко от нужното, факт, макар че задръстванията на тръгване и прибиране в София леко застрашително пробваха да изпълнят допълнителното време).

Шофирането се падна на Благо, което пък вече отчитам като голям бонус, особено в частта с връщането след размазващия обяд. Пътят се оказа сносен, като цяло, но не толкова колкото ни го изхвалиха. За сметка на това гледките компенсираха настилката и дневния spawn идиоти на колела. Стара Планина е страхотна! По-хубава е гледана от северната страна, по “Хемус”, но и откъм подбалканския път е повече от вдъхновяваща. :)

От самата Копривщица, за себе си отнесох не много, но пък приятни нещица:
- някой беше осъществил болната ни идея за ресторанти “Хепи Соц” почти на 100% в едно кафене. Неволно.
- скорнахме по 2 печата – за Копривщица и връх Богдан (не Русев :) – с което формално куеста беше изпълнен
- колкото и да са нагъсто и удобно поставени забележителностите, май успяхме да ги разгледаме по тотално непредвиден за това маршрут, което стана леко против волята ми, но признавам, беше яко – giving credit where credit is due :)
- потвърждава се мнението ми, че софианец сред природата е като елф на дърво – миличко и глуповато прехласнат от всяка жива твар и дребен бурен; аз, като добро селянче, пък съм придирчива :Р
- адския кон! голямата умна глава, могъщ широк врат, мускулести гърди, предни и задни крака, едри копита… това животно би могло да носи рицар с всичките му железа и пак да подрипва нехайно, както когато ни размина – прекрасно в силата си. (тези няколко секунди ще си ги пазя на забавен кадър)
- накрая – манджата. За първи път в живота си опитвам шкембе чорба – най-после се пречупих. Както и в други подобни случаи – поех дълбоко дъх, стиснах зъби и се справих като про! :) Ще рече – уверено сложих щедри количества от всички добавки и въобще, прилежно съблюдах целия варварски ритуал. Оказа се, че не е никак лошо. Не се сгърчих от гадост, не си счупих зъб… Всъщност, даже беше доста вкусно… И така си замина още една невинност :D

Като цяло – беше перфектен ден :)

Значи – време е за едно бързо пакетиране и подреждане на спомените от лятото, преди идващия студ да ги направи болезнено неуместни. Нещо като със слънцето в буркани на дядо… – Добрил ли беше? – дето можеш да си ги отвориш по всяко време и да се порадваш на отминалите дни.

Та – тази година се събра приятно количество хойкане с Гърция и Хърватска в началото на лятото и малко преди – а хората добре са забелязали, че апетита идва с яденето. Съответно плановете за почивката се развихриха повече от друг път. Сред по-екзотичните опции бяха Тунис и Израел, известно време Малта водеше на останалите варианти, но с наближаването на времето и натрупаната умора, по-близките варианти взеха да излизат напред, и концепцията се измести от културно мероприятие към почивка тип размазване.

Гърция почти се класира – трябва да кажа, че положих кански усилия (включая мобилизиране на прашасали знания по немски за да се преборя с дойчовското издание на Лонли Планет за “Грийхенланд”, блех..) Накрая след известно нервозно жонглиране с плюсовете и минусите на няколко островни опции, всичките получиха една ядна майна и се вкара в игра класическото Голямо Бонго – Турция. Не най-вълнуващата опция наистина (готините забележителности са при по-скапаните курорти), но желязна в категорията си – класическо ориенталско разплуване.

В краяна сметка, изборът се оказа правилният. Спомням си, че по онова време вече две не виждах за малко отпуска и едва издрапах последните дни. Сега подскачам като на пружинка и се хващам, че несъзнателно се усмихвам. Партията цени резултатите, другари! :D Останалото са празни приказки.

Link To Photo Album

От конкретиката ще ми останат няколко неща:

• няма го вече онзи трепет от летищата, за сметка на това съм си завъдила досада. още една невинност си отива
• на почивка с лаптоп? – fuck, yeah! – абсолютна имбавина! да се отбележи.
• бай Ганьо не е изключително български образ – бившата Страна Огромная също има доволни количества подготвени кадри…
• солената вода не ми е по вкуса, но със сладката съм в стихията си – вдигнах левъл в “жабешкото” плуване и вече изкарвам почти неопределено дълго време в движение
• в графата “Сетивни” плацикането в Басейна на Клеопатра влиза със сериозна засилка и се закрепя на челна позиция. Топла, странно дъхава вода. Лек кисело-сладък привкус. Или само аромат? Меките водорасли върху останките от класически колони. Как може скален блок да бъде уютен? И все пак – “Камъкът на русалката и тритона” :) Но най-вече “водата-шампанско” – ситните мехурчета по кожата, разпенващи се при всяко движение. Един чудесен следобед!
• пак в същата графа, но леко по-надолу – две приятни изненади: “Парилка” с ментов дъх бие всяка сауна (“шах, шах и две пешки метър!”) и note to self: “Масаж – съществително от мъжки род, значи project. Go for it!” (Ще влезне масажното масло в специалния инвентарен списък, така усещам)

Накрая, личният ми фаворит от спомените за хербаризиране:

• на връщане от Памук-Кале, в транспорта организаторите правят томбола. всички са уморени, може би преситени, леко летаргични и като цяло – неебателни. гидът обаче си дава зор. тя е “българска туркиня” – така ни се представи – и руският й е разбираем дори за мен. измисля безумни занимания – кара печалившите да разказват вицове или да пеят песни. (да юркаш руснаци да ти пеят Катюша е сатира. още повече – ако не са руснаци, а примерно украинци и разни такива.) хората се дърпат – естествено некооперативни. на седалката пред мен една баба Цуцолана гази като глиган в тикви каквото е останало от крехката психика на вече не-малкия си син, допълнително снижавайки неголемите му социални шансове.

  така пътуваме в унес, докато не се чува реплика на български – следващия спечелил е от малкото наши. “песничка или стихотворение”, разбира се са отказани. Неше (произнася се почти като `несшче`) обаче не се отказва – “хайде, някоя българска песен? хайде…” – и запява. съвсем леко, съвсем неглеже, супер непретенциозно… тишината изплющя, честно! това е звука от внезапното изчезване на всички звуци. автобусът си бръмчи, пътят свисти навън, има движение, но вътре – ни гък. всички са надигнали глави, вперили поглед, не смеят ди дишат – попиват всеки звук.

  а песента не е нещо особено, нито я изпълнява кой знае каква певица – нашенски широки гласни и поредната мома, дето нещо на момък думала. в контекста на Песенка Чебурашка обаче, разликата в класите е фрапираща и въздействието смазва. куплетът се свършва и отново следва плясък – освободени от магията доскорошните статуи спонтанно ръкопляскат. Аз се давя от гордост и оглеждам всеки един – да, спонтанно е, истинско е. Устата ме боли, но не мога да си сгъна усмивката – всьо равно ли ви е сега, мадафака! :D

  после пак се стига до частушките, има и вицове – но на кой му дреме. тихи, формални приплясвания след всяко изпълнение. главата ми леко клюма край прозореца. всичко пак е нормално – простичко и земно. имали сме един миг на среща с красивото – като сърна застинала за момент в светлината на фаровете – трепване, и после пак е само път, който те успива. толкова различно, че сякаш не е било.

  но го имаше. и беше супер яко! :D

за съжаление фотоапаратът ме предаде, така че трябваше да разчитам само на телефона. за това пък той беше чудесен :)