За какво ми бяха състезанията по математика, след като после избрах икономика? За какво учих банки и финанси, след като продължих с информатика? Служи ли ми за нещо програмирането, когато се занимавам с дизайн? И къде между всичко това се вместват рисуването, фехтовката, спорадичните изблици на политиканстване, фантастиката, повече или по-малко лаишкия афинитет към психология, ММО-тата, поглъщащото очарование на митологията, и някои от по-психеделичните занимания, като ученето на немски, солфеж и как веднъж пях в хора?!..

Впрочем, горното не е просто поза от типа “Ах! Забравих си математиката на пианото!” – имам нещо наум. И то е Другата позиция. Защото човек не може да бъде наистина критичен към себе си продължително време – или се харесваш, или се самоубиваш. Другото е лицемерие и самозаблуда.

Затова и винаги надига глава Алтернативата. Онази стара романтична идея с многото лица и имена – Самурая с четчицата и бонсаите; Благородника, редящ стихове на мандарин; Хоплита, който след упражнения в гимназиона отива да поспори с философите. Идеята за “Ренесансов човек”, дето винаги се илюстрира с онази скица на Леонардо или “Всестранно развита личност”, макар че от термина лъха на манифестации.

Всъщност, мисля, че Хайнлайн най-добре го е казал и когато, като днес, след обсъждане на пазарите на виртуален свят, попадна на него в статия за философията на новия Perl 6, имам чувството, че с вселената сме си кимнали с усмивка.

Ето го звяра:

А как мразя буболечки, не мога да ви опиша.