Впрочем, освен supergirl, не знам дали съм споменавала, но съм и da best grrl-friend evah! ^_^
Принципно не е зле да се знае, за кръстословици и едно-друго. Чистя, готвя, шофирам, геймър съм с геймърите, гийк с гийковете, “домакиня в кухнята, дама в обществото,” – списъка на нещата, за които няма да ме е срам да пиша – плюс всичко останало, но предната седмица просто изкъртих.

Предния ми рекорд беше свързан с много нерви и тормоз на едни храбри дилетанти (каквито са 98% от бизнесите в България), на които се падна нелеката задача да направят Тортата да не е лъжа.

Свалях снимки, рових се в описания, направих всичко за да построя мост между простото и ясно “It’s delicious and moist” и реална рецепта (с брой парчета, блатове, дебелини, кремове и всевъзможни дивотии). Справих се. След едноседмичен телефонен тероризъм и те се справиха в крайна сметка (see pics), макар че ми скъсаха нервите накрая с доставката и пълната си липса на организация.
So this was a triumph, and i’m making a note here – “Huge success!”

Миналия петък обаче се надскочих. След близо 2 години офлянкване, най-накрая звездите се подредиха в правилен ред, небето се отвори сред звуци на арфи и тръби (неотличими от интрото на THX), и една голяма (въображаема!) ръка посочи към Купертино, Калифорния най-общо в смисъл “Айде бе, вземи си!”
И аз си взех.
iPhone.
За простосмъртните нея вечер това вселенско събитие се прояви само като внезапен зверски снеговалеж, понеже виждате ли еленчетата не летят в топло време.

Както и да е, в две думи – всичко което се казва за и-фона, добро и лошо, е вярно. И, да, Жжжисток е! :) Някакси, всичко е заключено в еxperience-a – не можеш да го побереш в данни и параметри, и технически описания, и сравнения. Просто… като го пробваш, подържиш, повъртиш, поиграеш си и… няма как да не го поискаш.
Та и аз така. След което си го изтръгнах от сърцето и го подарих на Благо.
Ето това съм аз!* :)

* – Това и фактът, че се споразумяхме на мен добрия старец да донесе Сони Алфа. Все пак, мнали, за равенство се борим. Пък и да съм екипирана за нова година – би трябвало да има доста за снимане. :)

Всичко това се случва в петък докъм събота на обяд. В събота вечерта на дневен ред излезе една брутална вечеря. Много е яко когато дълго време си мислиш как да направиш нещо и после то се случва от самосебе си. Оставя грешното впечатление, че само с искане нещата стават. ;)

Както и да е – виното беше перфектно, агнешкото беше перфектно, накрая дори тока дойде като се върнахме вкъщи. (Еленчетата със снега бяха отрязали захранването на всичко на запад от Тодор Каблешков, добичетата прости.) И тъкмо навреме – без ток не се живее, особено като се стъмни.

Забавна пост-апокалиптична картинка бяхме. Някой ден, като цивилизацията отмре и хлебарките наследят земята, сигурно последните два гийка като нас ще стоят в бетонната си пещера около гаснещото екранче на любимия дивайс, а той с героизма на оркестъра от Титаник ще им свири до последен разряд на малката си сърцата батерийка.

Ново утро. Нов ден. Неделя. Щеше да е безсърдечно да я оставим по-назад от предните два, така че не го направихме. :) Гвоздеят трябваше да е вечерта, но иглата скръцна, плочата прескочи и планираното гледане се случи в понеделнишката вечер.

“Body of lies” е някакъв много изискващ с появата си филм – Ридли Скот, ДиКаприо, serious business!
Нямаше как да го подмина, въпреки че прочетох за премиерата почти случайно и принципно няма основателна причина да не го изчакам на нормална прожекция. Предвид critadelic уикенда обаче, просто единствено правилно и редно беше да се скочи на момента! :)

За филма, честно казано, трудно ми е да говоря. И Ди Каприо е от онези хора, които разбирам колко са ми липсвали, чак като ги видя. Странно, стъписващо чувство. Но, като се замисли човек, това е по-добрия от вариантите. Седях в салона притихнала и попивах всяка секунда от историята, опитвайки да не дишам.

Има една такава тенденция, която забелязвам в някои от последните филми на старите тузове – бягане от показността, от кинаджийския маниер ако щете, някаква сдържаност. Просто се поднася историята, стегнато, по същество, без 1000 слона и много ефекти. Кино-консерватизъм.
Този филм го слагам в същата графа.

Големият плюс за мен е образа който прави Марк Стронг – Хани паша, йорданския шеф на тайните служби. Разкошен просто! Визия, характер, всичко. С поглед на граблива птица и осанка на благородник – това е, което отнесох от салона.

Големия минус – при целия професионализъм на всички – сценарий, актьори, оператори, режисура – филмът не успя да докосне нищо емоционално в мен. Язък за носталгията. Макар че, тук си оставям едно наум, за проверка при повторно гледане. Понякога прекаленото съсредоточаване дава тоя numbness ефект.

Големия смях – Леонардо с брада. :) Ако някой реши да прави филм за чичко Ленин в следващите 10 години – това е неговия човек! На места дори докарва благия поглед от вица (”А очите му добри, добри…”)

Финалната присъда – хареса ми, определено над средното, но под култово ниво. Някъде в епсилон околност на Departed се пада, а и като стил и усещане са сходни (поне за мен).

И с това мисля да затварям милото дневниче. :) Цялата последвала седмица беше силна, с часовници спрели в 13:37, “на Шипка 6!” и т.н., но детайлите мисля да ги изпусна. Honorable mention заслужават обаче една хипер неочаквана картичка от Шотландия, която ми зареди цял един ден с радостно очудване, и за която благодаря (ако има кой да чуе тук?), и постоянното отлагане на гледането на “Across the Universe”, което взе да се превръща в институция. (Но ще го гледам де, няма къде да избяга).

And that concludes our broadcast day.
Thank you and Good night. :D

То може да очарова, вероятно би могло да отблъсне, но в повечето случаи минава полу-незабелязано, въпреки усилията на авторите, които традиционно се пънат да изпъкнат с него.

Първото изречение е топлийката, на върха на която танцуват всички пишещи, отчаяно надяващи се да направят онова желано първо впечатление, което ще им изнесе играта поне до средата на книгата.

Вместо това обаче, това е може би най-слабо подложената на естествен отбор част на всяко произведение, имайки в предвид, че всеки направил си труда да отвори книгата е приготвил достатъчно кредит на доверие, да харчи поне до средата на втора глава.

И така, болшинството автори замахват за да открият действието със звучен шамар, а няма кой да им каже, че в 80% от случаите не успяват дори да те докоснат.

Това, което следва, не е от тях. Това, което следва, кърти зъби! :)

Behold:

“It took me a long time and most of the world
to learn what I know about love and fate and the choices we make,
but the heart of it came to me in an instant,
while I was chained to a wall and being tortured.
I realized, somehow, through the screaming in my mind,
that even in that shackled, bloody helplessness, I was still free:
free to hate the men who were torturing me, or to forgive them.
It doesn’t sound like much, I know. But in the flinch and bite of the chain,
when it’s all you’ve got, that freedom is a universe of possibility.
And the choice you make, between hating and forgiving,
can become the story of your life.”

Рано е още от 6-а страница да прогнозирам какво ще е на 906-а примерно, но да кажем, че на база на горното и още няколко, които ще трябва да почакат, ако въобще се класират – мога да си позволя да съм безгрижна. :)

Да го видим и бате ви Джони Деп как ще се е подготвил. Плажът 2, хора, Плажът 2 :)

ГЛЕДАЙТЕ CLOVERFIELD (”ЧУДОВИЩНО”)!

Това е. Благодаря за вниманието.

Гледаш ли внимателно?

Всеки магически трик се състои от три части. Първата се нарича “залог”. Магьосникът показва нещо обикновено. Дава ти да го разгледаш, да се увериш…

Но, разбира се, то всъщност не е такова.

Втората част се нарича “обрат”. Магьосникът взима обикновеното и прави с него нещо необикновено. Сега ти търсиш тайната, но няма да я откриеш, защото, естествено, всъщност не гледаш. Не искаш да знаеш. Искаш да бъдеш… заблуден.

Тук все още няма ръкопляскания, защото да накараш нещо да изчезне не е достатъчно. Трябва да го върнеш обратно. Затова всеки трик има и трета стъпка. Най-трудната.

Тя се нарича… “престиж.”

Гледах го тази неделя, почти по случайност и при отвратителни обстоятелства. Първо една от по-раздрънканите коли на фирмата тотално се скапа и ни вкара в приключение, но успяхме да я сменим и да се класираме за прожекцията съвсем навреме. Само за да се натъкнем, обаче, на “слабото място на демокрацията” – тъпите хора. Големи количества тъпи хора. Те ли са сред нас или ние сме сред тях? В случая с киното – ние бяхме, което ме наведе на не особено хуманни мисли и демонстрира някои съществени предимства на домашното кино. (Знам, знам – глезя се! Но с хубавото лесно се свиква.)

Две неща спасиха положението – групите идиоти бяха две и общо взето, взаимно се погасяваха, но по-важното – филмът започна и беше достатъчно добър, че да ги накара да мълчат и да зяпат.

Тъмнината е блаженство. В нея има мистика. А с “Престижът” върху екрана – правилната дума е Месмеризъм. При това, както знаем, той също има три части.

Първо, започна се с Inspiration.

Spoiler Warning!

Двама приятели и колеги, фокусници в началото на кариерите си. Работят заедно в трупата на известен изпълнител, най-вече като подставени лица в публиката, но всеки е с големи надежди. Жената на Анжие – единият от тях – е асистентка на майстора и участва в опасен номер, при който с вързани ръце се потапя в голям стъклен сандък с вода и за 1 минута се измъква от него, въпреки въжетата и въпреки, че кутията е затворена с катинар. Хватката? Ръцете й се връзват от двамата псевдо-зрители, а сандъка има капаче откъдето да провре ръка и да оключи катинара. При все това си е предизвикателство да се направи за минута и е опасно.

При едно от представленията, другият – Бордън – връзва ръцете на момичето с по-специален възел, тя приема предизвикателството и не казва нищо, но не успява да се освободи и се дави в стъклената кутия на сцената, пред очите на публиката и съпруга си.

Анжие е опустошен, двамата с Бордън са изгонени от трупата и подхващат самостоятелни кариери. Анжие работи с инженера на злощастния реквизит – Кътър, а Бордън си намира за партньор неизвестен “илюзионер”. От приятели стават съперници и врагове.

Оттам нататък е Illusion и Domination, и от тях, естествено, много боли.

Бордън е естествен талант, много наблюдателен и склонен да рискува, дори с потенциално неконтролируеми номера. Анжие използва това и го осакатява. Бордън му го връща, като съсипва още първото му представление, не по-малко насилствено. Двамата постоянно се шпионират, надхитрят, предизвикват и саботират. В един момент обаче Бордън разработва номер, пред който съперникът му онемява – Транспортирането. Фокус, при който магьосникът пуска гумено топче да подскача по сцената, след което влиза в сандък в единия й край и мигновено се появава от друг в далечната страна, улавяйки топчето.

Изпълнението на Бордън не е достатъчно зрелищно за публиката – той няма сценичния талант на Анжие – но силно впечатлява противника му, който постепенно се докарва до мания. Анжие привидно открадва номера на Бордън, подобрявайки го като представление, но не може да се примири, че му се налага да ползва елементарен похват – намира си дубльор – докато увереността му е, че пренасянето при съперника му става наистина. Стига дотам, че отвлича илюзионера на “Професора” – което е сценичното име на Бордън – и го връща, но в замяна за ключа за шифъра с който е кодиран дневникът на Бордън, където трябва да е описана тайната на транспортирането.

Шифърът е “Тесла” и от това, след няколко сцени на пътуване до Колорадо Спрингс на сцената произтича Дейвид Бауи в целия блясък на странен учен – роля която му пасва повече и от идеално скроения костюм.

/Spoiler Warning

Няма да разказвам целия филм – няма никакъв смисъл, идеята е, че при всички случаи трябва да се гледа. Отделно – самата история позволява или дори изисква сериозно разчепкване a.k.a. “драпане на пача”, и доста различни теории и интерпретации са се навъдили (особено в “Детския форум”). И при всички положения има достатъчно материал и откъм действие, и откъм смисли, за да се подхранят всякакви прочити.

Филмът е от нещата, които те сграбчват здраво за съзнанието и мъчително те принуждават да искаш да говориш за тях, без да можеш да мислиш за нищо друго. Точно като овчарчето – луташ се и дробовете ти горят с тайната за магарешките уши на царя. Не те свърта – искаш да викаш!

Първо ми хрумна да пусна ревю в Дира, което само по себе си е изненадваща мисъл, така че я проследих и… ми стана адски криво. Защото се сетих какво ме е навело на нея. Маг. Дъртият Магесник щеше да се зарадва на Тесла – нали му беше любимец. И ми стана адски мъчно – едно е да го знаеш с ума си, но истински осъзнаваш липсата на нещо, когато се пресегнеш и него вече го няма. Тъжно.

Вероятно многото смърти във филма, също са дръпнали една-две струни, за да се озова на тази вълна. Сетих се за един цитат от Хайнлайн. Другият пък е от Пътеводителя – съвсем в началото, още в кораба на вогоните – минава през Ню Йорк, Макдоналдс и всички филми на Богарт, но стига пак до същото.

“Все едно се връщаш вкъщи.” Ама не е.

ПП: Този пост преживя цяла седмица от почти ежедневни редакции (малко като във филма), докато се добере до този момент, в който с решителна безразсъдност смятам да го публикувам преди да го прочета. Това трябва да обясни местата където се къса логиката. Може би обяснява и някои други неща. За мен е по-важно да го пусна, за да се върнат нещата в нормалното си русло и да мога да продължа да пиша (или по-скоро да не пиша) както обикновено.

here it goes…

та, захванах се малко с крийтив гуглинг и ей на:

съответно сайтът е: http://injection-the-movie.blogspot.com/

още не съм гледала самият филм, за да имам отзиви по същество, този пост е по-скоро за немърливостта на нашите уж напредващи съвременни медии (е, не всички са в кюпа де. предполагам, че в капитал ще излезе както си трябва)