Впрочем, освен supergirl, не знам дали съм споменавала, но съм и da best grrl-friend evah! ^_^
Принципно не е зле да се знае, за кръстословици и едно-друго. Чистя, готвя, шофирам, геймър съм с геймърите, гийк с гийковете, “домакиня в кухнята, дама в обществото,” – списъка на нещата, за които няма да ме е срам да пиша – плюс всичко останало, но предната седмица просто изкъртих.

Предния ми рекорд беше свързан с много нерви и тормоз на едни храбри дилетанти (каквито са 98% от бизнесите в България), на които се падна нелеката задача да направят Тортата да не е лъжа.

Свалях снимки, рових се в описания, направих всичко за да построя мост между простото и ясно “It’s delicious and moist” и реална рецепта (с брой парчета, блатове, дебелини, кремове и всевъзможни дивотии). Справих се. След едноседмичен телефонен тероризъм и те се справиха в крайна сметка (see pics), макар че ми скъсаха нервите накрая с доставката и пълната си липса на организация.
So this was a triumph, and i’m making a note here – “Huge success!”

Миналия петък обаче се надскочих. След близо 2 години офлянкване, най-накрая звездите се подредиха в правилен ред, небето се отвори сред звуци на арфи и тръби (неотличими от интрото на THX), и една голяма (въображаема!) ръка посочи към Купертино, Калифорния най-общо в смисъл “Айде бе, вземи си!”
И аз си взех.
iPhone.
За простосмъртните нея вечер това вселенско събитие се прояви само като внезапен зверски снеговалеж, понеже виждате ли еленчетата не летят в топло време.

Както и да е, в две думи – всичко което се казва за и-фона, добро и лошо, е вярно. И, да, Жжжисток е! :) Някакси, всичко е заключено в еxperience-a – не можеш да го побереш в данни и параметри, и технически описания, и сравнения. Просто… като го пробваш, подържиш, повъртиш, поиграеш си и… няма как да не го поискаш.
Та и аз така. След което си го изтръгнах от сърцето и го подарих на Благо.
Ето това съм аз!* :)

* – Това и фактът, че се споразумяхме на мен добрия старец да донесе Сони Алфа. Все пак, мнали, за равенство се борим. Пък и да съм екипирана за нова година – би трябвало да има доста за снимане. :)

Всичко това се случва в петък докъм събота на обяд. В събота вечерта на дневен ред излезе една брутална вечеря. Много е яко когато дълго време си мислиш как да направиш нещо и после то се случва от самосебе си. Оставя грешното впечатление, че само с искане нещата стават. ;)

Както и да е – виното беше перфектно, агнешкото беше перфектно, накрая дори тока дойде като се върнахме вкъщи. (Еленчетата със снега бяха отрязали захранването на всичко на запад от Тодор Каблешков, добичетата прости.) И тъкмо навреме – без ток не се живее, особено като се стъмни.

Забавна пост-апокалиптична картинка бяхме. Някой ден, като цивилизацията отмре и хлебарките наследят земята, сигурно последните два гийка като нас ще стоят в бетонната си пещера около гаснещото екранче на любимия дивайс, а той с героизма на оркестъра от Титаник ще им свири до последен разряд на малката си сърцата батерийка.

Ново утро. Нов ден. Неделя. Щеше да е безсърдечно да я оставим по-назад от предните два, така че не го направихме. :) Гвоздеят трябваше да е вечерта, но иглата скръцна, плочата прескочи и планираното гледане се случи в понеделнишката вечер.

“Body of lies” е някакъв много изискващ с появата си филм – Ридли Скот, ДиКаприо, serious business!
Нямаше как да го подмина, въпреки че прочетох за премиерата почти случайно и принципно няма основателна причина да не го изчакам на нормална прожекция. Предвид critadelic уикенда обаче, просто единствено правилно и редно беше да се скочи на момента! :)

За филма, честно казано, трудно ми е да говоря. И Ди Каприо е от онези хора, които разбирам колко са ми липсвали, чак като ги видя. Странно, стъписващо чувство. Но, като се замисли човек, това е по-добрия от вариантите. Седях в салона притихнала и попивах всяка секунда от историята, опитвайки да не дишам.

Има една такава тенденция, която забелязвам в някои от последните филми на старите тузове – бягане от показността, от кинаджийския маниер ако щете, някаква сдържаност. Просто се поднася историята, стегнато, по същество, без 1000 слона и много ефекти. Кино-консерватизъм.
Този филм го слагам в същата графа.

Големият плюс за мен е образа който прави Марк Стронг – Хани паша, йорданския шеф на тайните служби. Разкошен просто! Визия, характер, всичко. С поглед на граблива птица и осанка на благородник – това е, което отнесох от салона.

Големия минус – при целия професионализъм на всички – сценарий, актьори, оператори, режисура – филмът не успя да докосне нищо емоционално в мен. Язък за носталгията. Макар че, тук си оставям едно наум, за проверка при повторно гледане. Понякога прекаленото съсредоточаване дава тоя numbness ефект.

Големия смях – Леонардо с брада. :) Ако някой реши да прави филм за чичко Ленин в следващите 10 години – това е неговия човек! На места дори докарва благия поглед от вица (“А очите му добри, добри…”)

Финалната присъда – хареса ми, определено над средното, но под култово ниво. Някъде в епсилон околност на Departed се пада, а и като стил и усещане са сходни (поне за мен).

И с това мисля да затварям милото дневниче. :) Цялата последвала седмица беше силна, с часовници спрели в 13:37, “на Шипка 6!” и т.н., но детайлите мисля да ги изпусна. Honorable mention заслужават обаче една хипер неочаквана картичка от Шотландия, която ми зареди цял един ден с радостно очудване, и за която благодаря (ако има кой да чуе тук?), и постоянното отлагане на гледането на “Across the Universe”, което взе да се превръща в институция. (Но ще го гледам де, няма къде да избяга).

And that concludes our broadcast day.
Thank you and Good night. :D

То може да очарова, вероятно би могло да отблъсне, но в повечето случаи минава полу-незабелязано, въпреки усилията на авторите, които традиционно се пънат да изпъкнат с него.

Първото изречение е топлийката, на върха на която танцуват всички пишещи, отчаяно надяващи се да направят онова желано първо впечатление, което ще им изнесе играта поне до средата на книгата.

Вместо това обаче, това е може би най-слабо подложената на естествен отбор част на всяко произведение, имайки в предвид, че всеки направил си труда да отвори книгата е приготвил достатъчно кредит на доверие, да харчи поне до средата на втора глава.

И така, болшинството автори замахват за да открият действието със звучен шамар, а няма кой да им каже, че в 80% от случаите не успяват дори да те докоснат.

Това, което следва, не е от тях. Това, което следва, кърти зъби! :)

Behold:

“It took me a long time and most of the world
to learn what I know about love and fate and the choices we make,
but the heart of it came to me in an instant,
while I was chained to a wall and being tortured.
I realized, somehow, through the screaming in my mind,
that even in that shackled, bloody helplessness, I was still free:
free to hate the men who were torturing me, or to forgive them.
It doesn’t sound like much, I know. But in the flinch and bite of the chain,
when it’s all you’ve got, that freedom is a universe of possibility.
And the choice you make, between hating and forgiving,
can become the story of your life.”

Рано е още от 6-а страница да прогнозирам какво ще е на 906-а примерно, но да кажем, че на база на горното и още няколко, които ще трябва да почакат, ако въобще се класират – мога да си позволя да съм безгрижна. :)

Да го видим и бате ви Джони Деп как ще се е подготвил. Плажът 2, хора, Плажът 2 :)

ГЛЕДАЙТЕ CLOVERFIELD (“ЧУДОВИЩНО”)!

Това е. Благодаря за вниманието.

SPARTAAAAAAAAAAAAANS!

Няма такъв филм! Честно! Разкошен! :)

Първо обаче, искам да се извиня на тези, с които имахме идеята да го гледаме заедно, най-вече на Нуада. Нуадич, сори : / Въобще не бях предвидила варианта с предпремиера и когато се отвори възможността, просто не устоях. То не е казано, че вече е твъдре късно – бих го гледала с удоволствие пак, макар и по-скоро на ДВД с идеята да видя картина с качеството от трейлъра. Ениуей, в най-лошия случай – на есен в IMAX! :)

Такам, сега след като се зареди саундтрака, почвам поред. (този пръв постинг, ще се постарая да е без спойлери, за потенциалните 2 след него няма как да обещая такова нещо)

Та, най-краткото ревю? – Директно от трейлъра:

Nine Inch Nails – Just like you imageined

Беше точно както си го представях! И както Франк Милър си го е представял очевидно. :) Предполагам , че само бесен толкинист може да оцени в пълнота такава дословна екранизация, но вярвам, че всеки, който е пробвал комикса ще се справи криво-ляво.

Впрочем усещането да гледаш нещо ново и да ти се струва, че вече ти е познато до последния детайл е доста странно и мисля, че ми изигра малко лоша шега. Като че ли ми беше малоко по-трудно да се концентрирам върху основното, което движи изживяването и за малкото време докато си сред тъмното в салона поема юздите на съзнанието ти и те кара да изживееш историята за себе си. После, когато се връщаш към нея отново и отново, всеки път виждаш нови неща, забелязваш детайлите, но чувството, то идва само от този първи път. Въпреки това, не мога да се оплача – получих своето “сграбчване за гърлото” доволно количество пъти, с все “пеперудите в стомаха” – свиването на диафрагмата и т.н. – всички признаци, които не оставят място за съмнение. :)

Филмът е чудесен! Визуална поезия!

Не, че това е нещо неочаквано, имайки впредвид Sin City, но въпреки това, както се казваше в един филм по една книга много, много отдавна – Perfection is a powerful message. Също като в графичния роман, сцените са издържани предимно в един цвят, с добавка на характерното червено, което играе директно върху атавистичните струни и силно подчертано черно в сенките, на което пък може би се дължи странното объркващо усещане за двуизмерност.

Задълбавам във визията не за да се превземам като дърто франсе дегустиращо вино, а просто защото се налага от факта, че и историята, и посланието, и ключа от палатката за целия филм са все там. И това като се замисли човек е съвсем логично.

Какво има в един нормален роман, което го няма в графичния роман? Авторова реч. Онова, което един сладкодумен писател може да изправи срещу теб за да те омае го няма. В комиксите няма място за дълги обяснения – посланието не може да се каже, значи трябва да се види. Оттам и потресаващата визия, кодирана в класически древногръцки стил, поне според това, което ни учеха в гимназиалния курс – добрите са красиви, лошите са страшно грозни. Няма полутонове – нещата са ясни.

Франк Милър взема една проста, относително добре известна история и я пресъздава така, че я превръща в митология. Стилизацията е пълна – разни хора бучат, че образите са еднопланови, но това е просто смешно – човек не се пита добър ли е или лош принцът на бял кон, когато отсича главата на ламята и нарушава ли така крехката екология на митологичното пространство. Принцът е добър. Точка! Той язди на бял кон. Точка! Това е всичко! Ламята да мре!

По същия начин образите в 300 са символни – няма място и време за разработката им, те трябва да могат да се преценят от един поглед, и точно така са представени. Нещо повече, не само медията, но и историята диктува изразните средства. Щом разказваш легенда, не можеш да шикалкавиш из един куп добавъчни сюжетни линии за да си изградиш героите предварително – за да покажеш вътрешната им сила, изваждаш я на показ отвън, за да демонстрираш покварата на противника, залагаш същността на развалата във вида му.

Аз продължавам да говоря за комикса в пост за филма, но това е защото режисьорът някакси е проявил смайващото смирение да не се намеси почти никак в пресъздаването на оригинала. Почти, макар и не съвсем, но за това по-нататък.

При всички случаи визията е страхотна, завладяваща, решително самоуверена и болезнено изчистена до някаква артистична крайност. Пир за сетивата. Музиката е добра, макар че сега докато я слушам не я разпознавам в части от филма. Въпреки това е силно надъхваща и доволно епична. За актьорите също – само адмирации, най-малкото заради тормоза през който трябва да са минали за да се вкарат във формата, в която са заснети, за радост на цялото женско “изповедание”. :) Това за мъжката част. Кралица Gorgo явно си е gorgeous по дефолт. Страшно ми хареса и тя.

Не на последно място – животните. Тук малко лирично отклонение в самия край. I’ma sucker for horses. По идеологически причини – за предпочитане бели. И макар, че във филма има малко коне и всъщност предимно черни, за това пък са особено страхотни!

Няма такава красота! Мощни глезени, огромните копита, гордо извити натегнати като лъкове могъщи вратове, гривата, неистово отворените ноздри… “A distant second is a” ревящ млад лъв, а пресечната точка на двете – king Leonidas, с гребенест шлем в атака. :) Talk about eye candy!

И с това мисля да затварям сергията за тази вечер. Повече общи приказки просто не мога да си изсмукам от пръстите, а вече нямам никакво търпение да подхвана спойлерите. В следващата част мисля да захапя историята и героите, часът и мястото на срещата обаче са абсолютно неизвестни. :)

предвиждам евентуално включване след филма, по-вероятно утре :)