Малко цитати:

Angela: Sometimes someone says something really small and it just fits into this empty place in your heart.
- – -
Rayanne: You wanna have sex with him.(…)
Angela: I just like how he’s always leaning. Against stuff. He leans great. Well, either sex or a conversation. Ideally both.
- – -
Angela: My dad and I used to be pretty tight. The sad truth is, my breasts have come between us.
- – -
Angela: I bet people can actually die of embarrassment. I bet it’s been medically proven.
- – -
Angela: What I like, dread, is when people who know you in completely different ways end up in the same area. And you have to develop this, like, Combination You on the spot.
- – -
Angela: Huge events take place on this earth every day. Earthquakes, hurricanes, even glaciers move. So why couldn’t he just look at me?
- – -
Danielle: Do we have to keep talking about religion? It’s Christmas!
- – -
Angela: Once upon a time there lived a girl. She slept in a lovely cottage made of gingerbread and candy. She was always asleep. One morning, she woke up… She woke up.

този, който търсех, в крайна сметка го нямаше.
е,… епизодите се свалят :)

Другото, което най-много обичам, са стъпките встрани. Отбивките. Когато, както си вървиш и всичко ти е ясно 17 хода напред, кривваш нанякъде и забиваш по малките улички.

Като малка си фантазирах как пропадам в друго време и друго място, където ми се случват маса интересни приключенски неща, понякога с близки хора, понякога без никой познат, но когато накрая намирам път към вкъщи, в моето време и на старото място са минали примерно към 15 минути. Откраднала съм си време, което се е добавило към живота ми, след което той може да продължи.

Друга силна представа ми е тази за Реката, която някой ми втълпи преразказвайки Кастанеда. Реката, от която да се извадиш, да стъпиш встрани. Супер неприятен ми е целия псевдоучителски булшит на Кастанеда и цялата булевардна мистика заедно с него; отделно пък, че не мога да дишам почти нищо латиноамериканско, но – това не прави представата по-слаба или по-малко вярна. Има река – наречи я Инерция, наречи я Живот – и тя ни влече. И е много хубаво да отстъпиш встрани, да се дръпнеш навън, и да гледаш. Примерно. После пак ще се гмурнеш обратно.

Така като бях в първи курс обичах да се мотая по центъра, в тълпата от хора. Всеки в София върви леко бързо нанякъде, гледа напред, почти никога встрани, присъства само физически. Знам защото и аз го правя през повечето време, особено сега. Затова пък е толкова интересно да се дръпнеш леко навътре в себе си и да гледаш. Да забелязваш детайлите. Орнаментите по някои сгради, чорапите на просещата бабичка, якето на дете, дъвка на релсите и лица, лица, лица, тела, походки.

Това го няма в малките градове, те там си имат Главна Улица. На нея хората излизат за да видят и да бъдат видени. А за да гледаш така отстрани е нужно самият ти да си леко невидим – да не срещаш погледи, само да ги виждаш. Минус 20 см и тъмна коса биха били от полза, но предвид обстоятелствата, следващото най-ефективно решение е Големият Град, и тълпата.

inxs – beautiful girl (loop it!)

За времето – най-доброто време за гледане на Реката е през деня или много, много късно през летните нощи, макар че тогава е друго. През деня, в общи линии всички са на работа и каквото правят, го правят по работа, а когато ходят по улиците шансовете са, че ще са достатъчно роботизирани, и са идеални за наблюдение. Номерът е как ти да не си на работа.

Всъщност, това е ключов момент – за да отстъпиш встрани правилно, не може просто да си нямаш друга работа и да се мотаеш. Нужна е извънредност за да стане хубаво. Трябва в този момент обичайно да правиш нещо друго, или да си някъде другаде, трябва геометричното ти място от точки да е примерно в “Изток”, а ти да си в “Иван Вазов”, за да усетиш всяка секунда иначе и да си добавиш откраднато време. Нужна е също и музика.

Така ако имаш в наличност всички съставки – някое дребно бедствийце, което да те изкара от твоите си релси; подходящ момент от деня, примерно на обяд, защото нали е писано в Пътеводителя “Времето е химера. Времето за обяд – двойно повече”, прилична музика – за саундтрака на твоя живот, и бегла идея какво различно можеш да направиш – наградата от съчетаването на изброените, може да бъде много приятна.

Наградата е мигове.

Не Важните Мигове, Големите Мигове В Живота (тм), нещата които ще красят стените в хижа “Носталгия”, когато един ден погледнеш назад, а мигчета – шарени камъчета и фигурки по мебелите, дето не можеш да се накараш да изхвърлиш. Парчетии.

“Beautiful Girl” и 40 квадрата найлон.
Цветна градина и циганско лято.
Къща от руска приказка.
Мирис на кора, мирис на листа.
Чешма, ято гълъби и един с наранено крило.
Много сергии с много тикви.
Старци по пейките, деца по тревата, сладолед под тополата.
Два чисто бели гълъба.
Nirvana в ушите. “I think I’m dumb or maybe just happy. Think I’m just happy.”
Оттук ли минават трамваите и в коя посока?

Като се прибрах, забравения ми телефон показваше точно 13:37.

yeah, i’m that pro! ^_^

Първата е авторството. Почти се освободих от свързания с цитирането навик да посочвам източниците – “Както е казал…” и “Както пише/се казва в…” имат свойството силно да затлачват разговорите. От друга страна – да цитираш нещо и да не посочиш автора е като да откраднеш, позьорско е и въобще прави ми много нерви, така че като компромис успявам да смотам по нещо по съкратена формула или поне наум, за да не ме изяжда съвестта, когато мога.

Другата особеност е контекста. Не можеш да ползваш указател към празна клетка – щом ще ползваш шорткъти (а цитатите и метафорите са точно това), трябва ти сигурност, че там където сочи пойнтъра стои нужната информация. Това е понеже вярвам, че комуникацията е отговорност на говорещия – т.е. ако искаш да те разберат, трябва да се постараеш да им дадеш всичко необходимо, иначе само си правиш вятър на устата. (И трябва да си сигурен, че “необходимо” се мери според аршина на адресата ти, а не според твоя собствен. Така е поне за важните неща. Иначе е само упражнение по стил, пред публика от един, и то автора – демек, жалка работа.)

В този ред на мисли на времето направих фийд-страничката (ffox.fccf.net) – понеже тъкмо бях открила RSS-а, и постоянно се чипках в нова и интересна информация, за която ми се говори, а да се спамят линкове по кю е грозно, пък няма как някой да ти прочете мислите и да избраузи след това нета по темите дето те вълнуват… и решението дойде с това да се направят достъпни нещата, за които бих говорила, за хората, с които бих ги говорила.

В абсолютно същия ред на мисли и след цялото това дълго предисловие, идва и този пост! :D Целта е – to whom it may concern – да се запознае с що е то “Джоуи и шоколадовата торта“, или още “Въобще даже не съжавялявам!“, за да може когато следващия път направя нещо ужасно (”Yeah, i can control myself!”) и съм много доволна от себе си, да е ясно какво точно имам в предвид :)

Enjoy:

PS: Бонус “думичка” за този урок е “Joey doesn’t share food!”, макар че аз се понаучих да шервам :)

следват няколко добре заковани, остри, криви или ръждиви:

• Питаш дали и другите
  съм обичала така.
  Не. Няма две любови.
  (…)
  Един лингвист ми каза:
  Ескимосите нямат дума за лед.
  Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
  сух лед и всякакъв друг.
  (…)
  Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
• След тебе оцелявам и оставам половин човек –
  прикована към леглото на подробностите,
  неподвижна от кожата навътре
• Когато мъжът,
  на когото съм хвърлила око,
  се забие в тоалетната с някоя Памела,
  рева пред огледалото.
  То ми изписва с червило:
  Не знам, педерас, оправяй се.
• За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно.
• Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби.
• Тoвa противоречиe го има и в българската душа – да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно
• Английският е като джобно ножче, по-бърз и удобен понякога, там можеш за нула време да сгънеш съществително в глагол и да скатаеш много отношения в малко срички. Но ако говорим за палитра на намеренията и дали правиш нещо на уж или само да пробваш, или насила, или без да се щадиш, или отвъд най-смелите очаквания, или в състезание с някого – това са неща, които на български се казват с по една представка и когато почнем да ги разместваме, от обичайното става яка поезия.
• Представих си как погледът му проследява траекторията на оранжевата сфера, плъзва се нагоре по глезена ми и още по-нататък, към заветното според дядо ми място, където свършва чорапът и почва целулитът. Ох.
• Но той беше премного рицар, а аз – премного дама.
• Понякога вечер стоя сама между две връзки – едната приключила, защото съм го хванала с момичето от бингото, което като влязох, от страх извика “Линия!” ; а другата на път да започне поради липса на по-добро. Тогава гася лампата, наливам си чаша шардоне, пускам си Аланис и гледам към прозореца му…
• Нищо не е тъй мощно като връзката, която никога не ще бъде консумирана. Тя е топката на най-високото клонче на елхата, която никога няма да се счупи. Тя е плакатът на Джон Ленън, който никога нама да почне да пише летни хитове.
• Един познат обича вместо чао да казва “виж ме как се отдалечавам”. Макар и подхвърлен на шега, този израз прави точна кардиограма на платоничната любов – фатално съзнаване, че щастието е било на една ръка разстояние, но си го оставил да мине необезпокоявано. Красотата на безвъзвратното завиване зад ъгъла. То даже се е обърнало и ти е намигнало, но ти си запазил спокойствие и достойнство и сега ти иде да се гръмнеш в гордо вдигнатата глава.
• когато стават такива работи -
  не непременно лоши, но накуп -
  тогава на човек му става хипермъчно
  и отива на любовен филм и плаче.

  Има всякакви малки начини
  да излееш гнева си на определените за целта места.

• Потънала съм във фотьойла на баща ми, ям китайско (с клечки, за да заемам огромните излишни площи мозъчна повърхност) и гледам финалните надписи на една дълга връзка, която започна като романтична комедия, а завърши като психотрилър.

и толкоз, щото само толкова намерих тази нощ на 3-4 безумни страници :)
нататък – ще се рови в целулоза явно.

пс: и за всичко е виновен блонд, и неговото “ела при мен”, и аз отидох, и вече 2 от 3 е супер яко
ппс: hype! hype! hype! ^_^
пппс: е, не – тя е автор на Син Талисман ли бееее?

(recap: София – Син талисман
Ирина Флорин – Мога
Ирина Флорин – В трето лице
Антибиотика – Какво е времето вътре в мен

аз съм живяла заобиколена от тая жена, без да знам!…)