Коварна и неочаквана постъпка, но няма как – освен фийдовете, се чухме и на кю, измъкване няма.

И така:

Три книги, които…
1. съм прочела последно
2. съм си купила последно
3. бих препрочела

Памук ми е поникнал в устата да повтарям, че все по-рядко чета книги. Т.е. чета постоянно, пред очите ми малко или много минават повечето от новините във фийдовете, понеже бидейки order-freak не мога да понасям мисълта за камари непрочетени айтъми. Отделно съм и с природна недостатъчност на поносимост към мисълта, че може да изпусна нещо, та резултатът е сканиране на над 200 страници текст на ден (с по 20-на J-а в минута, но тва е друга бира). И все пак, книги, като литература почти не чета, та горните 3 въпроса ми се видяха доста трудни, а отговорите, които ще дам са в най-добрия случай – приблизителни, понеже последователността на четене и купуване ми е вече силно размита в главата, обхващайки последните 6 месеца.

1.1. “История на Рим”, И. Монтанели

Това е книга, която формално още не съм прочела, но ми се ще да коментирам. Малко томче, обхватна тема – решението на автора е да я кара обобщено и набързо по основните моменти, а резултатът е поредица от кратки, стегнати глави от по 5-6 страници на доста четивен, съвременен език, което идеално пасва на текущия ми режим на четене. (Как да го кажа – преди четях основно във влака и в тоалетната, а в последно време не пътувам особено… O:} ОК, де, понякога може и преди лягане. )

Плюсовете на книгата: Съвременната гледна точка е поднесена без много маниерничене, което е изненадващо, още повече за италианец. Съдържанието е интересно, не че това е заслуга на автора, но си е факт. Провокиращо е – прочитам една глава и после 30 мин коментирам, колко невероятно яки са древните римляни, колко потресаващо голямо е наследството и отпечатъка им в днешната ни цивилизация, как трябва историята им да се изучава задължително и подробно от 4 до 12 клас и т.н. Сутрин, докато бавно еволюирам над чаша кафе, историите на Коритаров и Бареков ме подсещат да правя паралели между нашенската съвременна полит-мафия и тогавашната. Някои неща изглеждат вечни. Стават разговори, и въобще – “фън за цялото семейство”, а аз съм доволна.

Минусите: като всяки кратък и осъвременен поглед, неминуемо гази плитко.

1.2. “Вещерът”, А. Сапковски

Много добър сборник разкази (+ един разтегнат открай до край на книгата, за да имитира спойка между историите).

Бях чувала добри неща за Сапковски и не ме разочарова, макар че ще си запазя суперлативите, за нещо друго. Има едно особено светоусещане, което забелязвам в български, руски, а с настоящата – и полски фентъзи истории, което много ме дразни, без да мога да го формулирам точно, но ми пречи да ги взема насериозно, камо ли да се ангажирам с някакво истинско харесване.

При все това – книгата прочетох бързо, а аз не чета бързо, освен когато ми харесва. Значи – атестат!

1.3. “Орфеус слиза в Ада”, Г. Малинов

Ако някой си е помислил, че споменатите в предния сегмент суперлативи са запазени за този, не е познал. Даже хич. Направо ще си кажа чистосърдечно, че книгата не ми хареса, до степен да я считам за най-слабото нещо, което съм чела на Георги Малинов.

Прочетох я след препоръки от 2 относително независими източника, плюс фоновия шум на едно всеобщо одобрение. Отделно, може да се каже, че съм “абонирана” за всичко ново от български автор, където “всичко”-то е дефинирано като фантастика и фентъзи, а “бълъгарски автор” всъщност е списък от няколко имена, плюс нездрав филантропски интерес към възможни нови звезди.

Напълно възможно е отрицателната ми оценка да идва от неоправдани прекалено високи първоначални очаквания, но поне за себе си имам съвсем други, обективни на глед аргументи, като:

- слаб диалог – обичайната витиеватост на автор примиращ от нетърпение да си излее душата през устата на някой герой; а като вземе, че се намеси в честотите на повече от един образ става пълното мазало – уж разни имена/лица, пък гласът си е все един и това ме издразни много; нужно ли е да казвам, че не очаквах това от Малинов, имайки в предвид примерно Вирт?

- дебилни герои – много мразя качествата на героите да се заявяват от тях и/или автора, без после да намерят покритие в действията и разсъжданията им; по-конкретно – мразя когато се пише колко умен е някой, след което за целите на повествованието той половин книга отказва, събирайки 2 и 2, да получи 4, оставяки го за един разбулващ таз мистерия финал… така бяха прецакани и образът на княза, и на Орфеус, и на Хито. единствен не се изложи много Смилец и то не за друго, ами понеже типажът му е мълчалив, та не наговори един куп глупости, като останалите.

- не знам как да го нарека, може би “родоблудство” – това е онзи особен вариант на националистическо самозадоволяване, за който донякъде виновен е Теллалов може би, и който се проявява в безумно захаросване на всичко що е “българско и родно” и подлежащо на пространни ПОВТАРЯЩИ СЕ описания, изписани с премрежен влюбен поглед. трудно е за формулиране, но иначе се разпознава и усеща лесно. в конкретния случай ме подразни контраста между грандоманското описание на Българската империя (от Британия, та чак до Близкия изток, със все БГ-откриване на Америка) и тъжния провинциализъм идващ от детайлите: най-голям град – Плиска, най-добро вино – Мавруд, най-яките *произволно-нещо* – българите… Като теглиш чертата, оказва се че всички точки, щрихи, белези и маркери, които дават облика на голямата картина са все в територията на днешна България, от което образа на Империята, пък ако ще тя да се простира и до Марс по номинал, на практика звънти на кухо.

Както и да е – книгата си има и добрите страни, при това достатъчно, че да я класират над средното за съответната й ниша. Историята в последните 30-40% се разви относително интересно, нагнети се напрежение, а и финалът беше добър. Все пак, на мен по-скоро не ми хареса, а пиша това тук, вместо да кажем във форумната тема за обсъждането й, понеже а) явно съм малцинство и съответно не ми се ще да й “пикая на манифестацията” и б) възползвам се от повода, който ми даде Мордред, да кажа за ушите на царя, пък и на мен да ми олекне :) дано метафората не съвпада нататък.

А българското фентъзи и фантастика са като Линукс – не е готово още да надскочи стандарта, но всеки опит трябва да се окуражава :) Орфеус съответно се пада някъде малко преди Ubuntu, чакаме следващото.

Следва: Три книги 2 – Последно закупените

ГЛЕДАЙТЕ CLOVERFIELD (”ЧУДОВИЩНО”)!

Това е. Благодаря за вниманието.

You are the Haughty Intellectual.
——–
You are a very rational person, emphasizing logic over emotion, and you are also rather arrogant and self-aggrandizing. You probably think of yourself as an intellectual, and you would like everyone to know it.

Not only that, but you also tend to look down on others, thinking yourself better than them. You could possibly have an unhealthy obsession with yourself as well, thus causing everyone to hate you for being such an elitist twat.

On top of all that, you are also introverted and gentle. This means that you are just a quiet thinker who wants fame and recognition, in all likelihood.

Like so many countless pseudo-intellectuals swarming around vacuous internet forums to discuss worthless political issues, your kind is a scourge upon humanity, blathering and blathering on and on about all kinds of boring crap. If your personality could be sculpted, the resulting piece would be Rodin’s “The Thinker”–although I am absolutely positive that you are not nearly as muscular or naked as that statue.

Rather lacking in emotion, introspective, gentle, and arrogant, you are most certainly a Haughty Intellectual! And, most likely, you will never achieve the recognition or fame you so desire! But no worries!

Ha ha! and the link to the test: http://www.okcupid.com/tests/4741219933576750506/Personality-Defect
——–

It says i scored more Rationality, Brutality, Extrovertion (-ism?) and Arrogance than 99% of my age and sex! woo-hoo! :D

Okay – go test yourselves too. I’m starting the “The Sublime Philosophical Crap Test“. Now nothing with a name like that can be bad… :D

—————————–

Edit: OK, i scored.. odd. And the test is weird. It turns out I’m a: N-A-R: a metaphysical Non-Reductionist, an epistemological Absolutist, and a moral Relativist.

The descriptions for the 3 are mind-blowingly long so pasting them here is not an option. :)

Some excerpts follow:
——–
Metaphysics: Non-Reductionism (Idealism or Realism) … (i seem to be Realist?!) … Realists deny the validity of sloppy metaphysical reductions … Realism is the most common-sensical of the metaphysical views. It doesn’t see reality as a unity or as reducible to matter or mind, nor does it see reality as divided into a phenomenal world of experience and an unknowable noumenal world of things-in-themselves. Realist metaphysics emphasizes that reality is for the most part composed of the things we observe and think. … Aristotle and Popper are famous realists.

Epistemology: Absolutism (Rationalism or Pragmatism) … As an Absolutist, you believe that objective knowledge is possible given the right approach, and you deny the claims of skeptical philosophers who insist that we can never have knowledge of ultimate reality. The two types of Absolutists recognized by my test are Rationalists and Pragmatists. … Epistemological Pragmatists are fundamentally identified by their definition of truth. Truth is, on this view, merely a measure of a proposition’s success in inquiry. This view is a strictly scientific notion of truth. A proposition can be called true if it leads to successful predictions or coheres best with the observed facts about the world. Thus, for the pragmatist, knowledge of reality is possible through scientific reasoning. … Pragmatism borrows elements from realism and yet attempts to account for the critiques made by skeptics and relativists. It is essentially a type of philosophical opportunism–it borrows the best stances from a large number of philosophical systems and attempts to discard the problems of these systems by combining them with others.

Ethics: Relativism (Subjectivism or Emotivism) … Subjectivists see individual or collective desires as defining a situation’s or object’s moral worth. Thus, the subject, not the object itself, determines the value. … In regards to the definition of “good” or “right”, a Subjectivist will tend to define it as whatever a particular person or group of people desire. They do not define it merely as “happiness” or “pleasure”, for instance, because sometimes we desire to do things that do not produce pleasure, and because we don’t consider all pleasurable things good. Furthermore, Subjectivists recognize the validity of consequentialism in that sometimes we refer to consequences as good and bad–but they also recognize that our intentions behind an action, or the means to the end, can also determine an act’s moral worth. Again, there is no one rule to determine these things. Hence the relativism of moral Subjectivism. The most well-known of the subjectivists is Nietzsche.
——–

So what can I say :) It’s all fun and games until some weird web-based personality test starts you thinking… :D

And that concludes our broadcast day… ;)