Коварна и неочаквана постъпка, но няма как – освен фийдовете, се чухме и на кю, измъкване няма.

И така:

Три книги, които…
1. съм прочела последно
2. съм си купила последно
3. бих препрочела

Памук ми е поникнал в устата да повтарям, че все по-рядко чета книги. Т.е. чета постоянно, пред очите ми малко или много минават повечето от новините във фийдовете, понеже бидейки order-freak не мога да понасям мисълта за камари непрочетени айтъми. Отделно съм и с природна недостатъчност на поносимост към мисълта, че може да изпусна нещо, та резултатът е сканиране на над 200 страници текст на ден (с по 20-на J-а в минута, но тва е друга бира). И все пак, книги, като литература почти не чета, та горните 3 въпроса ми се видяха доста трудни, а отговорите, които ще дам са в най-добрия случай – приблизителни, понеже последователността на четене и купуване ми е вече силно размита в главата, обхващайки последните 6 месеца.

1.1. “История на Рим”, И. Монтанели

Това е книга, която формално още не съм прочела, но ми се ще да коментирам. Малко томче, обхватна тема – решението на автора е да я кара обобщено и набързо по основните моменти, а резултатът е поредица от кратки, стегнати глави от по 5-6 страници на доста четивен, съвременен език, което идеално пасва на текущия ми режим на четене. (Как да го кажа – преди четях основно във влака и в тоалетната, а в последно време не пътувам особено… O:} ОК, де, понякога може и преди лягане. )

Плюсовете на книгата: Съвременната гледна точка е поднесена без много маниерничене, което е изненадващо, още повече за италианец. Съдържанието е интересно, не че това е заслуга на автора, но си е факт. Провокиращо е – прочитам една глава и после 30 мин коментирам, колко невероятно яки са древните римляни, колко потресаващо голямо е наследството и отпечатъка им в днешната ни цивилизация, как трябва историята им да се изучава задължително и подробно от 4 до 12 клас и т.н. Сутрин, докато бавно еволюирам над чаша кафе, историите на Коритаров и Бареков ме подсещат да правя паралели между нашенската съвременна полит-мафия и тогавашната. Някои неща изглеждат вечни. Стават разговори, и въобще – “фън за цялото семейство”, а аз съм доволна.

Минусите: като всяки кратък и осъвременен поглед, неминуемо гази плитко.

1.2. “Вещерът”, А. Сапковски

Много добър сборник разкази (+ един разтегнат открай до край на книгата, за да имитира спойка между историите).

Бях чувала добри неща за Сапковски и не ме разочарова, макар че ще си запазя суперлативите, за нещо друго. Има едно особено светоусещане, което забелязвам в български, руски, а с настоящата – и полски фентъзи истории, което много ме дразни, без да мога да го формулирам точно, но ми пречи да ги взема насериозно, камо ли да се ангажирам с някакво истинско харесване.

При все това – книгата прочетох бързо, а аз не чета бързо, освен когато ми харесва. Значи – атестат!

1.3. “Орфеус слиза в Ада”, Г. Малинов

Ако някой си е помислил, че споменатите в предния сегмент суперлативи са запазени за този, не е познал. Даже хич. Направо ще си кажа чистосърдечно, че книгата не ми хареса, до степен да я считам за най-слабото нещо, което съм чела на Георги Малинов.

Прочетох я след препоръки от 2 относително независими източника, плюс фоновия шум на едно всеобщо одобрение. Отделно, може да се каже, че съм “абонирана” за всичко ново от български автор, където “всичко”-то е дефинирано като фантастика и фентъзи, а “бълъгарски автор” всъщност е списък от няколко имена, плюс нездрав филантропски интерес към възможни нови звезди.

Напълно възможно е отрицателната ми оценка да идва от неоправдани прекалено високи първоначални очаквания, но поне за себе си имам съвсем други, обективни на глед аргументи, като:

- слаб диалог – обичайната витиеватост на автор примиращ от нетърпение да си излее душата през устата на някой герой; а като вземе, че се намеси в честотите на повече от един образ става пълното мазало – уж разни имена/лица, пък гласът си е все един и това ме издразни много; нужно ли е да казвам, че не очаквах това от Малинов, имайки в предвид примерно Вирт?

- дебилни герои – много мразя качествата на героите да се заявяват от тях и/или автора, без после да намерят покритие в действията и разсъжданията им; по-конкретно – мразя когато се пише колко умен е някой, след което за целите на повествованието той половин книга отказва, събирайки 2 и 2, да получи 4, оставяки го за един разбулващ таз мистерия финал… така бяха прецакани и образът на княза, и на Орфеус, и на Хито. единствен не се изложи много Смилец и то не за друго, ами понеже типажът му е мълчалив, та не наговори един куп глупости, като останалите.

- не знам как да го нарека, може би “родоблудство” – това е онзи особен вариант на националистическо самозадоволяване, за който донякъде виновен е Теллалов може би, и който се проявява в безумно захаросване на всичко що е “българско и родно” и подлежащо на пространни ПОВТАРЯЩИ СЕ описания, изписани с премрежен влюбен поглед. трудно е за формулиране, но иначе се разпознава и усеща лесно. в конкретния случай ме подразни контраста между грандоманското описание на Българската империя (от Британия, та чак до Близкия изток, със все БГ-откриване на Америка) и тъжния провинциализъм идващ от детайлите: най-голям град – Плиска, най-добро вино – Мавруд, най-яките *произволно-нещо* – българите… Като теглиш чертата, оказва се че всички точки, щрихи, белези и маркери, които дават облика на голямата картина са все в територията на днешна България, от което образа на Империята, пък ако ще тя да се простира и до Марс по номинал, на практика звънти на кухо.

Както и да е – книгата си има и добрите страни, при това достатъчно, че да я класират над средното за съответната й ниша. Историята в последните 30-40% се разви относително интересно, нагнети се напрежение, а и финалът беше добър. Все пак, на мен по-скоро не ми хареса, а пиша това тук, вместо да кажем във форумната тема за обсъждането й, понеже а) явно съм малцинство и съответно не ми се ще да й “пикая на манифестацията” и б) възползвам се от повода, който ми даде Мордред, да кажа за ушите на царя, пък и на мен да ми олекне :) дано метафората не съвпада нататък.

А българското фентъзи и фантастика са като Линукс – не е готово още да надскочи стандарта, но всеки опит трябва да се окуражава :) Орфеус съответно се пада някъде малко преди Ubuntu, чакаме следващото.

Следва: Три книги 2 – Последно закупените