неуловимата "усмивка със зъби" убягва на камерата отново

Като за човек дето по традиция не си отбелязва рождения ден, двудневното празнуване ми дойде леко отгоре, но не се оплаквам. :) Стабилния приток подаръци, който почна от петък и се развихри в събота, и неделя, явно има тоя умилостивяващ ефект. Останалото се дължи на милите поздрави и пожелания (които пък в значителна степен се дължат на фейсбук, но да не издребняваме).

касапница!

Изминалата година беше интересна. Може би повече пълна с планове и осъзнаване на някои неща, вместо с определени действия, но все пак активна в немалко отношения. Полусъзнателно наложилата се изолация се попропука и някои приятелства – позанемарени или тотално унищожени – се поосвежиха. Доколко точно – времето ще покаже. Има още много за копане в тая градина, още повече че има лехи дето стоят непипнати, обаче това е работа за носталгичните сезони, като есента. Лятото и особено пролетта са време на безсърдечен оптимизъм. :D

Палмата на първенството за периода се пада на професионалната сфера. Прозаично погледнато – смених работата. Поетично – осъществих си една “детска” мечта и чрез нея преследвам друга. Егоистично – куулнес статуса ми се ъпдейтна с поне +1 и казано честно всииичко мии е наред. :)) И тук бъдещето има много още да показва, но поне засега изгледите са добри. (Тук дължа поне едно голямо “Благодаря”, но се опасявам че реципиента не е сред читателите. За оффлайн пък не вярвам да се мобилизирам. Както и да е.)

Идната година се очертава не по-зле. По непотвърдени планове, една от двете по-големи екскурзии трябва да се случи именно през нея. Сега му е времето – да ходим докато можем! :) Ще ми е тъпо, ако не се сбъдне обаче, така че няма да споменавам подробности. Другите пък планове са още по-съдбовни и грандомански, така че нито дума и за това. Остава да кажа, че играта поне би трябвало да излезе от първоначалната си мъглява фаза, и да се избистри концептуално, до степен поне да можем свободно да говорим за нея. (Или пък не – тук всъщност гадая.)

Общо взето, нищо сигурно няма, но и нищо не ме плаши. Разправят, че 28 била най-щастливата възраст за жените. Е, остава да я видим тази работа. :)

olmaia - all the rocket fuel i'd need ;) (thanks!)

Пиша това един ден след като напуснах, почти два месеца след като реших да го направя и около четири години и половина след като за първи път, с бодра крачка и леко нахална усмивка едно малко и глупаво същество прекрачи прага на фирмата, за да става веб дерзайнер.

И така, вчера беше последният ми ден в ISB.

Бях си го поръчала чудесен и както се видя, получи се точно такъв. (Който е отговорен за днешния, да се срамува!)

Изпращането мина общо взето кротко, омекотено от дългото предизвестие. Така и не успях да измисля кой знае какви tricks, така че зарязах тази част от плана и bruteforce-нах откъм treats. (Фуражките и касинките щяха да допаднат на Лос Сесвериньос, но за блажено несведущите можеше да са лек шок, затова реших да заложа на шоколада. В крайна сметка, швейцарски холдинг ли сме или какво?!)

Камен поде темата със свой глас и критна два пъти – веднъж с чудесното вино, което ми е едновременно полуадаш и идеално пасващ на случая символ, и втори път – с коктейлната пауза в края на деня, типично в негов стил. Министерството на фоксохолизма предупреждава: Ягодовото дайкири влиза коварно леко! Нищо, че е почти безалкохолно! Теглих чертата на третото и май в случая успях да се откажа докато съм още напред, уцелвайки онова перфектно количество, което е неуловимо за дрегера, но достатъчно за да позамаже по-острите ръбове на очарователния ми характер. ;)

Общо взето – получи се чудесно, без лоши чувства или излишна драматизация. Единствено куриера, който беше дошъл съвсем на края на деня, стана неволна жертва на неудобството покрай финалните прегръдки и потупвания на сбогуване.

Там някъде ми стана леко тъжно и, едновременно с това, леко смешно, значи сумарно – мило, така че бъричко се ориентирах към изхода. Изхвърчах от сградата с нова пружинка в походката, уши пълни с музика и уста пълна с усмивка, а докато се изкачвах нагоре с поглед в слънцето, вървейки по стръмната улица уж за последен път, някъде зад мен една врата се е хлопнала, затваряйки и тази глава от историята.

Минавам нататък. :)

Впрочем, освен supergirl, не знам дали съм споменавала, но съм и da best grrl-friend evah! ^_^
Принципно не е зле да се знае, за кръстословици и едно-друго. Чистя, готвя, шофирам, геймър съм с геймърите, гийк с гийковете, “домакиня в кухнята, дама в обществото,” – списъка на нещата, за които няма да ме е срам да пиша – плюс всичко останало, но предната седмица просто изкъртих.

Предния ми рекорд беше свързан с много нерви и тормоз на едни храбри дилетанти (каквито са 98% от бизнесите в България), на които се падна нелеката задача да направят Тортата да не е лъжа.

Свалях снимки, рових се в описания, направих всичко за да построя мост между простото и ясно “It’s delicious and moist” и реална рецепта (с брой парчета, блатове, дебелини, кремове и всевъзможни дивотии). Справих се. След едноседмичен телефонен тероризъм и те се справиха в крайна сметка (see pics), макар че ми скъсаха нервите накрая с доставката и пълната си липса на организация.
So this was a triumph, and i’m making a note here – “Huge success!”

Миналия петък обаче се надскочих. След близо 2 години офлянкване, най-накрая звездите се подредиха в правилен ред, небето се отвори сред звуци на арфи и тръби (неотличими от интрото на THX), и една голяма (въображаема!) ръка посочи към Купертино, Калифорния най-общо в смисъл “Айде бе, вземи си!”
И аз си взех.
iPhone.
За простосмъртните нея вечер това вселенско събитие се прояви само като внезапен зверски снеговалеж, понеже виждате ли еленчетата не летят в топло време.

Както и да е, в две думи – всичко което се казва за и-фона, добро и лошо, е вярно. И, да, Жжжисток е! :) Някакси, всичко е заключено в еxperience-a – не можеш да го побереш в данни и параметри, и технически описания, и сравнения. Просто… като го пробваш, подържиш, повъртиш, поиграеш си и… няма как да не го поискаш.
Та и аз така. След което си го изтръгнах от сърцето и го подарих на Благо.
Ето това съм аз!* :)

* – Това и фактът, че се споразумяхме на мен добрия старец да донесе Сони Алфа. Все пак, мнали, за равенство се борим. Пък и да съм екипирана за нова година – би трябвало да има доста за снимане. :)

Всичко това се случва в петък докъм събота на обяд. В събота вечерта на дневен ред излезе една брутална вечеря. Много е яко когато дълго време си мислиш как да направиш нещо и после то се случва от самосебе си. Оставя грешното впечатление, че само с искане нещата стават. ;)

Както и да е – виното беше перфектно, агнешкото беше перфектно, накрая дори тока дойде като се върнахме вкъщи. (Еленчетата със снега бяха отрязали захранването на всичко на запад от Тодор Каблешков, добичетата прости.) И тъкмо навреме – без ток не се живее, особено като се стъмни.

Забавна пост-апокалиптична картинка бяхме. Някой ден, като цивилизацията отмре и хлебарките наследят земята, сигурно последните два гийка като нас ще стоят в бетонната си пещера около гаснещото екранче на любимия дивайс, а той с героизма на оркестъра от Титаник ще им свири до последен разряд на малката си сърцата батерийка.

Ново утро. Нов ден. Неделя. Щеше да е безсърдечно да я оставим по-назад от предните два, така че не го направихме. :) Гвоздеят трябваше да е вечерта, но иглата скръцна, плочата прескочи и планираното гледане се случи в понеделнишката вечер.

“Body of lies” е някакъв много изискващ с появата си филм – Ридли Скот, ДиКаприо, serious business!
Нямаше как да го подмина, въпреки че прочетох за премиерата почти случайно и принципно няма основателна причина да не го изчакам на нормална прожекция. Предвид critadelic уикенда обаче, просто единствено правилно и редно беше да се скочи на момента! :)

За филма, честно казано, трудно ми е да говоря. И Ди Каприо е от онези хора, които разбирам колко са ми липсвали, чак като ги видя. Странно, стъписващо чувство. Но, като се замисли човек, това е по-добрия от вариантите. Седях в салона притихнала и попивах всяка секунда от историята, опитвайки да не дишам.

Има една такава тенденция, която забелязвам в някои от последните филми на старите тузове – бягане от показността, от кинаджийския маниер ако щете, някаква сдържаност. Просто се поднася историята, стегнато, по същество, без 1000 слона и много ефекти. Кино-консерватизъм.
Този филм го слагам в същата графа.

Големият плюс за мен е образа който прави Марк Стронг – Хани паша, йорданския шеф на тайните служби. Разкошен просто! Визия, характер, всичко. С поглед на граблива птица и осанка на благородник – това е, което отнесох от салона.

Големия минус – при целия професионализъм на всички – сценарий, актьори, оператори, режисура – филмът не успя да докосне нищо емоционално в мен. Язък за носталгията. Макар че, тук си оставям едно наум, за проверка при повторно гледане. Понякога прекаленото съсредоточаване дава тоя numbness ефект.

Големия смях – Леонардо с брада. :) Ако някой реши да прави филм за чичко Ленин в следващите 10 години – това е неговия човек! На места дори докарва благия поглед от вица (”А очите му добри, добри…”)

Финалната присъда – хареса ми, определено над средното, но под култово ниво. Някъде в епсилон околност на Departed се пада, а и като стил и усещане са сходни (поне за мен).

И с това мисля да затварям милото дневниче. :) Цялата последвала седмица беше силна, с часовници спрели в 13:37, “на Шипка 6!” и т.н., но детайлите мисля да ги изпусна. Honorable mention заслужават обаче една хипер неочаквана картичка от Шотландия, която ми зареди цял един ден с радостно очудване, и за която благодаря (ако има кой да чуе тук?), и постоянното отлагане на гледането на “Across the Universe”, което взе да се превръща в институция. (Но ще го гледам де, няма къде да избяга).

And that concludes our broadcast day.
Thank you and Good night. :D

Задачата* (и тук ще се самопоздравя, за умело заобикаляне на изтърканата и грешна дума “проблем”) стана да се вкара горната идея в някаква достатъчно смислена рамка, понеже на мен безцелното мотане сред природа примерно ми е силно чуждо и непривично.

Така че “отидох в гората, разрових листата” (в случая горното чекмедже на нощното си шкафче) и “намерих картина на…” книжка за печати от 100-те обекта. (за която пък ще самопоздравя Илина отново и отново – това е един от по-добрите подаръци, които съм получавала :) ). Бяхме почнали да ги попълваме миналата година покрай екскурзията в Ловеч и Троян, така че всичко си пасна.

Съответно вече имаме план – да изграйндим печатите за всички обекти, които предполагат пътуване за по ден-два на достатъчно приятно място в милата рОдина.

И първата жертва на този коварен замисъл, роден в недрата на моя “мозък колкото планета” е Копривщица:

Организацията се падна на мен – трябваше да скаутна какво може да се види, как да се стигне до там, да взема отзиви и съвети и т.н. В петък час-два правих плейлист за пътуването, който да запълни 2-3 часа път. (Получи се 12 часа музика. Маааалко повечко от нужното, факт, макар че задръстванията на тръгване и прибиране в София леко застрашително пробваха да изпълнят допълнителното време).

Шофирането се падна на Благо, което пък вече отчитам като голям бонус, особено в частта с връщането след размазващия обяд. Пътят се оказа сносен, като цяло, но не толкова колкото ни го изхвалиха. За сметка на това гледките компенсираха настилката и дневния spawn идиоти на колела. Стара Планина е страхотна! По-хубава е гледана от северната страна, по “Хемус”, но и откъм подбалканския път е повече от вдъхновяваща. :)

От самата Копривщица, за себе си отнесох не много, но пък приятни нещица:
- някой беше осъществил болната ни идея за ресторанти “Хепи Соц” почти на 100% в едно кафене. Неволно.
- скорнахме по 2 печата – за Копривщица и връх Богдан (не Русев :) – с което формално куеста беше изпълнен
- колкото и да са нагъсто и удобно поставени забележителностите, май успяхме да ги разгледаме по тотално непредвиден за това маршрут, което стана леко против волята ми, но признавам, беше яко – giving credit where credit is due :)
- потвърждава се мнението ми, че софианец сред природата е като елф на дърво – миличко и глуповато прехласнат от всяка жива твар и дребен бурен; аз, като добро селянче, пък съм придирчива :Р
- адския кон! голямата умна глава, могъщ широк врат, мускулести гърди, предни и задни крака, едри копита… това животно би могло да носи рицар с всичките му железа и пак да подрипва нехайно, както когато ни размина – прекрасно в силата си. (тези няколко секунди ще си ги пазя на забавен кадър)
- накрая – манджата. За първи път в живота си опитвам шкембе чорба – най-после се пречупих. Както и в други подобни случаи – поех дълбоко дъх, стиснах зъби и се справих като про! :) Ще рече – уверено сложих щедри количества от всички добавки и въобще, прилежно съблюдах целия варварски ритуал. Оказа се, че не е никак лошо. Не се сгърчих от гадост, не си счупих зъб… Всъщност, даже беше доста вкусно… И така си замина още една невинност :D

Като цяло – беше перфектен ден :)

Значи – време е за едно бързо пакетиране и подреждане на спомените от лятото, преди идващия студ да ги направи болезнено неуместни. Нещо като със слънцето в буркани на дядо… – Добрил ли беше? – дето можеш да си ги отвориш по всяко време и да се порадваш на отминалите дни.

Та – тази година се събра приятно количество хойкане с Гърция и Хърватска в началото на лятото и малко преди – а хората добре са забелязали, че апетита идва с яденето. Съответно плановете за почивката се развихриха повече от друг път. Сред по-екзотичните опции бяха Тунис и Израел, известно време Малта водеше на останалите варианти, но с наближаването на времето и натрупаната умора, по-близките варианти взеха да излизат напред, и концепцията се измести от културно мероприятие към почивка тип размазване.

Гърция почти се класира – трябва да кажа, че положих кански усилия (включая мобилизиране на прашасали знания по немски за да се преборя с дойчовското издание на Лонли Планет за “Грийхенланд”, блех..) Накрая след известно нервозно жонглиране с плюсовете и минусите на няколко островни опции, всичките получиха една ядна майна и се вкара в игра класическото Голямо Бонго – Турция. Не най-вълнуващата опция наистина (готините забележителности са при по-скапаните курорти), но желязна в категорията си – класическо ориенталско разплуване.

В краяна сметка, изборът се оказа правилният. Спомням си, че по онова време вече две не виждах за малко отпуска и едва издрапах последните дни. Сега подскачам като на пружинка и се хващам, че несъзнателно се усмихвам. Партията цени резултатите, другари! :D Останалото са празни приказки.

Link To Photo Album

От конкретиката ще ми останат няколко неща:

• няма го вече онзи трепет от летищата, за сметка на това съм си завъдила досада. още една невинност си отива
• на почивка с лаптоп? – fuck, yeah! – абсолютна имбавина! да се отбележи.
• бай Ганьо не е изключително български образ – бившата Страна Огромная също има доволни количества подготвени кадри…
• солената вода не ми е по вкуса, но със сладката съм в стихията си – вдигнах левъл в “жабешкото” плуване и вече изкарвам почти неопределено дълго време в движение
• в графата “Сетивни” плацикането в Басейна на Клеопатра влиза със сериозна засилка и се закрепя на челна позиция. Топла, странно дъхава вода. Лек кисело-сладък привкус. Или само аромат? Меките водорасли върху останките от класически колони. Как може скален блок да бъде уютен? И все пак – “Камъкът на русалката и тритона” :) Но най-вече “водата-шампанско” – ситните мехурчета по кожата, разпенващи се при всяко движение. Един чудесен следобед!
• пак в същата графа, но леко по-надолу – две приятни изненади: “Парилка” с ментов дъх бие всяка сауна (”шах, шах и две пешки метър!”) и note to self: “Масаж – съществително от мъжки род, значи project. Go for it!” (Ще влезне масажното масло в специалния инвентарен списък, така усещам)

Накрая, личният ми фаворит от спомените за хербаризиране:

• на връщане от Памук-Кале, в транспорта организаторите правят томбола. всички са уморени, може би преситени, леко летаргични и като цяло – неебателни. гидът обаче си дава зор. тя е “българска туркиня” – така ни се представи – и руският й е разбираем дори за мен. измисля безумни занимания – кара печалившите да разказват вицове или да пеят песни. (да юркаш руснаци да ти пеят Катюша е сатира. още повече – ако не са руснаци, а примерно украинци и разни такива.) хората се дърпат – естествено некооперативни. на седалката пред мен една баба Цуцолана гази като глиган в тикви каквото е останало от крехката психика на вече не-малкия си син, допълнително снижавайки неголемите му социални шансове.

  така пътуваме в унес, докато не се чува реплика на български – следващия спечелил е от малкото наши. “песничка или стихотворение”, разбира се са отказани. Неше (произнася се почти като `несшче`) обаче не се отказва – “хайде, някоя българска песен? хайде…” – и запява. съвсем леко, съвсем неглеже, супер непретенциозно… тишината изплющя, честно! това е звука от внезапното изчезване на всички звуци. автобусът си бръмчи, пътят свисти навън, има движение, но вътре – ни гък. всички са надигнали глави, вперили поглед, не смеят ди дишат – попиват всеки звук.

  а песента не е нещо особено, нито я изпълнява кой знае каква певица – нашенски широки гласни и поредната мома, дето нещо на момък думала. в контекста на Песенка Чебурашка обаче, разликата в класите е фрапираща и въздействието смазва. куплетът се свършва и отново следва плясък – освободени от магията доскорошните статуи спонтанно ръкопляскат. Аз се давя от гордост и оглеждам всеки един – да, спонтанно е, истинско е. Устата ме боли, но не мога да си сгъна усмивката – всьо равно ли ви е сега, мадафака! :D

  после пак се стига до частушките, има и вицове – но на кой му дреме. тихи, формални приплясвания след всяко изпълнение. главата ми леко клюма край прозореца. всичко пак е нормално – простичко и земно. имали сме един миг на среща с красивото – като сърна застинала за момент в светлината на фаровете – трепване, и после пак е само път, който те успива. толкова различно, че сякаш не е било.

  но го имаше. и беше супер яко! :D