тази вечер, случайно и неизбежно, за първи път открих ина григорова и разбрах, колко неравностойни са били всичките ми връзки с приятелки, и колко невероятно лоша съм в същност – ей така, по детски.

следват няколко добре заковани, остри, криви или ръждиви:

• Питаш дали и другите
  съм обичала така.
  Не. Няма две любови.
  (…)
  Един лингвист ми каза:
  Ескимосите нямат дума за лед.
  Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
  сух лед и всякакъв друг.
  (…)
  Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
• След тебе оцелявам и оставам половин човек –
  прикована към леглото на подробностите,
  неподвижна от кожата навътре
• Когато мъжът,
  на когото съм хвърлила око,
  се забие в тоалетната с някоя Памела,
  рева пред огледалото.
  То ми изписва с червило:
  Не знам, педерас, оправяй се.
• За мен квантовата физика е най-после науката на чудесата, нещата не са такива, каквито са, и всичките там принцип на неопределеността, множествените светове, това е най-после доказателството, че всичко се решава в главата ни, че нямаме оправдание да не ни е вълшебно.
• Но наредбата да ги плашим и да не ги храним е разлепена навсякъде, това е за да не станат нагли. Знаеш каква тежка задача е да изплашиш проскубано мече, дето не знаеш майка му жива ли е, то дали ще оцелее. Така се калява американският дух, с тия наредби.
• Тoвa противоречиe го има и в българската душа – да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно
• Английският е като джобно ножче, по-бърз и удобен понякога, там можеш за нула време да сгънеш съществително в глагол и да скатаеш много отношения в малко срички. Но ако говорим за палитра на намеренията и дали правиш нещо на уж или само да пробваш, или насила, или без да се щадиш, или отвъд най-смелите очаквания, или в състезание с някого – това са неща, които на български се казват с по една представка и когато почнем да ги разместваме, от обичайното става яка поезия.
• Представих си как погледът му проследява траекторията на оранжевата сфера, плъзва се нагоре по глезена ми и още по-нататък, към заветното според дядо ми място, където свършва чорапът и почва целулитът. Ох.
• Но той беше премного рицар, а аз – премного дама.
• Понякога вечер стоя сама между две връзки – едната приключила, защото съм го хванала с момичето от бингото, което като влязох, от страх извика “Линия!” ; а другата на път да започне поради липса на по-добро. Тогава гася лампата, наливам си чаша шардоне, пускам си Аланис и гледам към прозореца му…
• Нищо не е тъй мощно като връзката, която никога не ще бъде консумирана. Тя е топката на най-високото клонче на елхата, която никога няма да се счупи. Тя е плакатът на Джон Ленън, който никога нама да почне да пише летни хитове.
• Един познат обича вместо чао да казва “виж ме как се отдалечавам”. Макар и подхвърлен на шега, този израз прави точна кардиограма на платоничната любов – фатално съзнаване, че щастието е било на една ръка разстояние, но си го оставил да мине необезпокоявано. Красотата на безвъзвратното завиване зад ъгъла. То даже се е обърнало и ти е намигнало, но ти си запазил спокойствие и достойнство и сега ти иде да се гръмнеш в гордо вдигнатата глава.
• когато стават такива работи -
  не непременно лоши, но накуп -
  тогава на човек му става хипермъчно
  и отива на любовен филм и плаче.

  Има всякакви малки начини
  да излееш гнева си на определените за целта места.

• Потънала съм във фотьойла на баща ми, ям китайско (с клечки, за да заемам огромните излишни площи мозъчна повърхност) и гледам финалните надписи на една дълга връзка, която започна като романтична комедия, а завърши като психотрилър.

и толкоз, щото само толкова намерих тази нощ на 3-4 безумни страници :)
нататък – ще се рови в целулоза явно.

пс: и за всичко е виновен блонд, и неговото “ела при мен”, и аз отидох, и вече 2 от 3 е супер яко
ппс: hype! hype! hype! ^_^
пппс: е, не – тя е автор на Син Талисман ли бееее?

(recap: София – Син талисман
Ирина Флорин – Мога
Ирина Флорин – В трето лице
Антибиотика – Какво е времето вътре в мен

аз съм живяла заобиколена от тая жена, без да знам!…)

Post a Comment | Trackback URI