Навън пак е дошло онова време с косите слънчеви лъчи, дето са една идея по-златни, топлят силно, но кратко и леко бодат на носталгия.

Значи - време е за едно бързо пакетиране и подреждане на спомените от лятото, преди идващия студ да ги направи болезнено неуместни. Нещо като със слънцето в буркани на дядо… - Добрил ли беше? - дето можеш да си ги отвориш по всяко време и да се порадваш на отминалите дни.

Та - тази година се събра приятно количество хойкане с Гърция и Хърватска в началото на лятото и малко преди - а хората добре са забелязали, че апетита идва с яденето. Съответно плановете за почивката се развихриха повече от друг път. Сред по-екзотичните опции бяха Тунис и Израел, известно време Малта водеше на останалите варианти, но с наближаването на времето и натрупаната умора, по-близките варианти взеха да излизат напред, и концепцията се измести от културно мероприятие към почивка тип размазване.

Гърция почти се класира - трябва да кажа, че положих кански усилия (включая мобилизиране на прашасали знания по немски за да се преборя с дойчовското издание на Лонли Планет за “Грийхенланд”, блех..) Накрая след известно нервозно жонглиране с плюсовете и минусите на няколко островни опции, всичките получиха една ядна майна и се вкара в игра класическото Голямо Бонго - Турция. Не най-вълнуващата опция наистина (готините забележителности са при по-скапаните курорти), но желязна в категорията си - класическо ориенталско разплуване.

В краяна сметка, изборът се оказа правилният. Спомням си, че по онова време вече две не виждах за малко отпуска и едва издрапах последните дни. Сега подскачам като на пружинка и се хващам, че несъзнателно се усмихвам. Партията цени резултатите, другари! :D Останалото са празни приказки.

От конкретиката ще ми останат няколко неща:

• няма го вече онзи трепет от летищата, за сметка на това съм си завъдила досада. още една невинност си отива
• на почивка с лаптоп? - fuck, yeah! - абсолютна имбавина! да се отбележи.
• бай Ганьо не е изключително български образ - бившата Страна Огромная също има доволни количества подготвени кадри…
• солената вода не ми е по вкуса, но със сладката съм в стихията си - вдигнах левъл в “жабешкото” плуване и вече изкарвам почти неопределено дълго време в движение
• в графата “Сетивни” плацикането в Басейна на Клеопатра влиза със сериозна засилка и се закрепя на челна позиция. Топла, странно дъхава вода. Лек кисело-сладък привкус. Или само аромат? Меките водорасли върху останките от класически колони. Как може скален блок да бъде уютен? И все пак - “Камъкът на русалката и тритона” :) Но най-вече “водата-шампанско” - ситните мехурчета по кожата, разпенващи се при всяко движение. Един чудесен следобед!
• пак в същата графа, но леко по-надолу - две приятни изненади: “Парилка” с ментов дъх бие всяка сауна (”шах, шах и две пешки метър!”) и note to self: “Масаж - съществително от мъжки род, значи project. Go for it!” (Ще влезне масажното масло в специалния инвентарен списък, така усещам)

Накрая, личният ми фаворит от спомените за хербаризиране:

• на връщане от Памук-Кале, в транспорта организаторите правят томбола. всички са уморени, може би преситени, леко летаргични и като цяло - неебателни. гидът обаче си дава зор. тя е “българска туркиня” - така ни се представи - и руският й е разбираем дори за мен. измисля безумни занимания - кара печалившите да разказват вицове или да пеят песни. (да юркаш руснаци да ти пеят Катюша е сатира. още повече - ако не са руснаци, а примерно украинци и разни такива.) хората се дърпат - естествено некооперативни. на седалката пред мен една баба Цуцолана гази като глиган в тикви каквото е останало от крехката психика на вече не-малкия си син, допълнително снижавайки неголемите му социални шансове.

  така пътуваме в унес, докато не се чува реплика на български - следващия спечелил е от малкото наши. “песничка или стихотворение”, разбира се са отказани. Неше (произнася се почти като `несшче`) обаче не се отказва - “хайде, някоя българска песен? хайде…” - и запява. съвсем леко, съвсем неглеже, супер непретенциозно… тишината изплющя, честно! това е звука от внезапното изчезване на всички звуци. автобусът си бръмчи, пътят свисти навън, има движение, но вътре - ни гък. всички са надигнали глави, вперили поглед, не смеят ди дишат - попиват всеки звук.

  а песента не е нещо особено, нито я изпълнява кой знае каква певица - нашенски широки гласни и поредната мома, дето нещо на момък думала. в контекста на Песенка Чебурашка обаче, разликата в класите е фрапираща и въздействието смазва. куплетът се свършва и отново следва плясък - освободени от магията доскорошните статуи спонтанно ръкопляскат. Аз се давя от гордост и оглеждам всеки един - да, спонтанно е, истинско е. Устата ме боли, но не мога да си сгъна усмивката - всьо равно ли ви е сега, мадафака! :D

  после пак се стига до частушките, има и вицове - но на кой му дреме. тихи, формални приплясвания след всяко изпълнение. главата ми леко клюма край прозореца. всичко пак е нормално - простичко и земно. имали сме един миг на среща с красивото - като сърна застинала за момент в светлината на фаровете - трепване, и после пак е само път, който те успива. толкова различно, че сякаш не е било.

  но го имаше. и беше супер яко! :D

Post a Comment | Trackback URI