Сутринта движението умря.

С обичайното закъснение, се добрах до спирката на НДК, където по съвместителство има и неофициална пиаца. Таксита обаче нямаше. Нещо от амбиент инфото в новините сутринта си беше пробило път в съзнанието ми дотолкова, че да не ме учудва ситуацията. Убили таксиметров шофьор през нощта, някъде из Люлин.

В този момент сфетофара пусна отсрещната вълна и в периферията регистрирах голям, новичък, зелен 204, което реши дилемата - Петък е! Какво като закъснея?! Метнах му се като млада лъвица на тлъст воден бивол и след успешното прихващане , рутинно минах във фонов режим веднага щом се добрах до парче тръба за опора. В такива моменти съзнанието се рее безметежно и само на ниско ниво няколко процеса сканират околността за неща, като ранобудни контрольори и докъде сме по маршрута.

В случая, алармите се задействаха доста бързо - мярнах някакво раздвижване, което изненадващо не се оказа обичайната тиха паника по дупченето на билети. Всички нещо гледаха напред, а автобуса спря. Ми задръстване - какво толкоз. Евлоги сутрин е ад. Обаче шофьора вдигна бяло знаме и отвори вратите - нещо, което си е тревожно, при положение, че не е Коледа и навън няма киша до колене.

Слязох на “Васил Левски” и поех пеша към Орлов. Времето е чудесно навън, като ранна пролет - прекрасно за разходка. Забелязах обаче, че колите въобще не се движат - не обичайното дебнене на спирачка, за да се мръднеш метър напред, а има направо спрели и излезли от колите си хора. Хм.

Стигнах Орлите и там вече владееше киберпънкът. Навсякъде пешеходци по всички платна, пръстен от хора обгражда моста и затваря всички подстъпи към него, две-три таксита спрели, тук таме полицаи пръснати нарядко сред групите обикновени кибици. Всеки гледа странно, към половината дават кратък рапорт по телефони, някакъв процент - снимат. Спогледахме се с един младеж наблизо, ухилихме се в хаоса и аз поех нагоре в най-обща посока Плиска, без идея как да стигна дотам.

“От изток иде светлината!” И с все нея трилентовата змия на бабата на всички задръствания по Цариградско. Странно, обаче, колите спрели и притихнали в някакво търпеливо очакване - човек спокойто можеше и да не ги забележи. За сметка на това пустотата в обратна посока зееше страшно.

Тук следват няколко секунди сюрреализъм. Сутрешното слънце, асфалта, свободата от необичайното, усещането все едно си извън времето. Да вървиш пеша по празното платно на Цариградско, все едно след някакъв малък Апокалипсис, също като Кеану по празните улици на Ню Йорк в “Адвокат на Дявола”. Яко мляко.

Краят на идилията е тривиален. В един момент главата на змията се разпадна, след като трите автобуса, които я съставяха един по един направиха кръгов завой и се престроиха в празното платно. Аморфна тълпа неориентирани хора ги приближи край спирките. Харесах си най-близкия и успях да се класирам точно преди затварянето на вратите. Вътре хората се гледаха леко гузно, все едно са в лодка от Титаник. Един дядка леко си изпусна нервите, но нищо сериозно и с това филмът свърши.

Стигнахме Плиска за норматив, оттам - разходка до Интерпред и останалото е история. Тази отгоре :)

Новината пък е навсякъде в нета, примерно тук: http://news.ibox.bg/news/id_1413651072

Post a Comment | Trackback URI