Гледаш ли внимателно?

Всеки магически трик се състои от три части. Първата се нарича “залог”. Магьосникът показва нещо обикновено. Дава ти да го разгледаш, да се увериш…

Но, разбира се, то всъщност не е такова.

Втората част се нарича “обрат”. Магьосникът взима обикновеното и прави с него нещо необикновено. Сега ти търсиш тайната, но няма да я откриеш, защото, естествено, всъщност не гледаш. Не искаш да знаеш. Искаш да бъдеш… заблуден.

Тук все още няма ръкопляскания, защото да накараш нещо да изчезне не е достатъчно. Трябва да го върнеш обратно. Затова всеки трик има и трета стъпка. Най-трудната.

Тя се нарича… “престиж.”

Гледах го тази неделя, почти по случайност и при отвратителни обстоятелства. Първо една от по-раздрънканите коли на фирмата тотално се скапа и ни вкара в приключение, но успяхме да я сменим и да се класираме за прожекцията съвсем навреме. Само за да се натъкнем, обаче, на “слабото място на демокрацията” – тъпите хора. Големи количества тъпи хора. Те ли са сред нас или ние сме сред тях? В случая с киното – ние бяхме, което ме наведе на не особено хуманни мисли и демонстрира някои съществени предимства на домашното кино. (Знам, знам – глезя се! Но с хубавото лесно се свиква.)

Две неща спасиха положението – групите идиоти бяха две и общо взето, взаимно се погасяваха, но по-важното – филмът започна и беше достатъчно добър, че да ги накара да мълчат и да зяпат.

Тъмнината е блаженство. В нея има мистика. А с “Престижът” върху екрана – правилната дума е Месмеризъм. При това, както знаем, той също има три части.

Първо, започна се с Inspiration.

Spoiler Warning!

Двама приятели и колеги, фокусници в началото на кариерите си. Работят заедно в трупата на известен изпълнител, най-вече като подставени лица в публиката, но всеки е с големи надежди. Жената на Анжие – единият от тях – е асистентка на майстора и участва в опасен номер, при който с вързани ръце се потапя в голям стъклен сандък с вода и за 1 минута се измъква от него, въпреки въжетата и въпреки, че кутията е затворена с катинар. Хватката? Ръцете й се връзват от двамата псевдо-зрители, а сандъка има капаче откъдето да провре ръка и да оключи катинара. При все това си е предизвикателство да се направи за минута и е опасно.

При едно от представленията, другият – Бордън – връзва ръцете на момичето с по-специален възел, тя приема предизвикателството и не казва нищо, но не успява да се освободи и се дави в стъклената кутия на сцената, пред очите на публиката и съпруга си.

Анжие е опустошен, двамата с Бордън са изгонени от трупата и подхващат самостоятелни кариери. Анжие работи с инженера на злощастния реквизит – Кътър, а Бордън си намира за партньор неизвестен “илюзионер”. От приятели стават съперници и врагове.

Оттам нататък е Illusion и Domination, и от тях, естествено, много боли.

Бордън е естествен талант, много наблюдателен и склонен да рискува, дори с потенциално неконтролируеми номера. Анжие използва това и го осакатява. Бордън му го връща, като съсипва още първото му представление, не по-малко насилствено. Двамата постоянно се шпионират, надхитрят, предизвикват и саботират. В един момент обаче Бордън разработва номер, пред който съперникът му онемява – Транспортирането. Фокус, при който магьосникът пуска гумено топче да подскача по сцената, след което влиза в сандък в единия й край и мигновено се появава от друг в далечната страна, улавяйки топчето.

Изпълнението на Бордън не е достатъчно зрелищно за публиката – той няма сценичния талант на Анжие – но силно впечатлява противника му, който постепенно се докарва до мания. Анжие привидно открадва номера на Бордън, подобрявайки го като представление, но не може да се примири, че му се налага да ползва елементарен похват – намира си дубльор – докато увереността му е, че пренасянето при съперника му става наистина. Стига дотам, че отвлича илюзионера на “Професора” – което е сценичното име на Бордън – и го връща, но в замяна за ключа за шифъра с който е кодиран дневникът на Бордън, където трябва да е описана тайната на транспортирането.

Шифърът е “Тесла” и от това, след няколко сцени на пътуване до Колорадо Спрингс на сцената произтича Дейвид Бауи в целия блясък на странен учен – роля която му пасва повече и от идеално скроения костюм.

/Spoiler Warning

Няма да разказвам целия филм – няма никакъв смисъл, идеята е, че при всички случаи трябва да се гледа. Отделно – самата история позволява или дори изисква сериозно разчепкване a.k.a. “драпане на пача”, и доста различни теории и интерпретации са се навъдили (особено в “Детския форум”). И при всички положения има достатъчно материал и откъм действие, и откъм смисли, за да се подхранят всякакви прочити.

Филмът е от нещата, които те сграбчват здраво за съзнанието и мъчително те принуждават да искаш да говориш за тях, без да можеш да мислиш за нищо друго. Точно като овчарчето – луташ се и дробовете ти горят с тайната за магарешките уши на царя. Не те свърта – искаш да викаш!

Първо ми хрумна да пусна ревю в Дира, което само по себе си е изненадваща мисъл, така че я проследих и… ми стана адски криво. Защото се сетих какво ме е навело на нея. Маг. Дъртият Магесник щеше да се зарадва на Тесла – нали му беше любимец. И ми стана адски мъчно – едно е да го знаеш с ума си, но истински осъзнаваш липсата на нещо, когато се пресегнеш и него вече го няма. Тъжно.

Вероятно многото смърти във филма, също са дръпнали една-две струни, за да се озова на тази вълна. Сетих се за един цитат от Хайнлайн. Другият пък е от Пътеводителя – съвсем в началото, още в кораба на вогоните – минава през Ню Йорк, Макдоналдс и всички филми на Богарт, но стига пак до същото.

“Все едно се връщаш вкъщи.” Ама не е.

ПП: Този пост преживя цяла седмица от почти ежедневни редакции (малко като във филма), докато се добере до този момент, в който с решителна безразсъдност смятам да го публикувам преди да го прочета. Това трябва да обясни местата където се къса логиката. Може би обяснява и някои други неща. За мен е по-важно да го пусна, за да се върнат нещата в нормалното си русло и да мога да продължа да пиша (или по-скоро да не пиша) както обикновено.

here it goes…

Post a Comment | Trackback URI